"Добре дошли в моя свят", казва един от моите клиенти, докато говорим за социалното дистанциране по време на така актуалното извънредно положение. "Колко е хубаво да го няма всеобщото изискване да социализирам!" Докато вървя към дома ми (благодарна съм за тази самотна 15-минутна разходка) след сесиите за деня (някои на живо, някои онлайн) думите на клиента ми някак не могат да излязат от ума ми.
Сегашното положение изглежда много чуждо, неприятно, стресиращо за много от нас. Но за хората, за които социалното общуване е източник на стрес и ценят много личното си пространство, нямат силна потребност да са в контакт с други, последните няколко седмици са Манна небесна. Познато им е. Като че ли цял живот са се готвили за този момент. "Дори давах съвет на мой приятел, изключително екстровертен, за когото е много трудно да свикне с изолацията." - каза моят клиент. Има една уловка, обаче. Човекът ме потърси преди няколко месеца именно със заявка да излезе от апатията и безтегловността, в които се усещаше. Лъжовността на този комфорт много лесно може да го върне обратно в едно познато, но неособено здравословно състояние. Именно той е един от клиентите, които предпочетоха да дойдат до кабинета на живо. "Защото даже и аз усетих нуждата от жив контакт."
Добре сте дошли в нашия свят
Разглеждаме социалното дистанциране в първото му значение* - дистанциране от хора, които принадлежат към определена социална група. Най-вероятно сега, когато ви се наложи да излезете от вкъщи, може би сте с маска, а може би - не, вървите по маршрута си, усещате две неща - 1) разминавайки се с други хора, се хващате, че ги възприемате като евентуална заплаха - те може да принадлежат към социалната група на заразените от COVID-19; 2) усещате, че хората ви наблюдават със същото недоверие, а може би и осъдително (защото сте без маска, например). Е, как е? Много рязко всички влязохме в групата на заразните и опасните. Приятно ли е? Между другото в основата на стигматизиращото поведение стои именно нагласата към другия човек като "заразен". Неведнъж сме чували на детската площадка някоя майка да каже на детето си: "Маме, нидей си игра с това дете." А "това дете" е аутист или дете със Синдром на Даун, или с увреждане например. Нерядко се е случвало някой да чука на дърво (или на глава) и да казва: "Ох, само да не ме сполети! Недай си Боже!" след като разбира, че негов колега или близък човек е отключил панически атаки, или депресивно състояние. И рязко спираме да си общуваме с този човек. Сякаш ще се заразим! Откъде идва стигматизиращото поведение към хората с различни психични проблеми? От незнание, най-вече. Но и от това, че ако се направим, че те не са част от живота ни, сякаш е по-лесно. А, и друго, те са направили нещо, за да заслужат съдбата си.
Фобията в същността си е страх от обект, субект или ситуация. Имам клиент азиатец. Неговото дете беше обект на тормоз от съученици, заради COVID-19 - щом е азиатче, значи е виновно за всичко, което ни сполетява. Това е класическа проява на синофобия. Имаме нови съседи в кооперацията, които са индийци.
Покрай паниката с коронавируса, първите заподозрени за оставяне на два плика с боклук пред входа, бяха те. Попаднах на ситуация, в която една майка, също съседка, ги кара да си хвърлят боклука, а те усърдно повтаряха на английски, че не е техен. Съвсем естествената ми реакция беше да ги успокоя, индийците, и да им се извиня. Срам ме хвана.
"Добре дошли в моя свят", би казал и един човек с различна сексуална ориентация, жертва на системна лична и институционална хомофобия. Всъщност страхът, че ако се доближим до гей човек, ще се заразим е в основата на социалната дистанция от ЛГБТ хората.
Приятно ли е да бъдете категоризирани на база външен признак? Например, дали носите маска или не? Дали кашляте (сакън) или не? Дори само защото сте излезли навън? Или пък сте били в чужбина и сега сте под карантина.
Стигмата и предразсъдъците замъгляват погледа ни, влияят на поведението ни, сега особено силно. Склонни сме да обвиним, да нападнем, да обидим - защото се чувстваме заплашени.
Но животът продължава и след COVID-19. Важното е да останем хора.
1: the degree of acceptance or rejection of social interaction between individuals and especially those belonging to different social groups (such as those based on race, ethnicity, class, or gender)
2:the avoidance of close contact with other people during the outbreak of a contagious disease in order to minimize exposure and reduce the transmission of infection