Превод на интервю на Юлія Карманська за украинското издание на списание Forbes
Украинският философ Вахтанг Кебуладзе започва всяка сутрин с новини от фронта. Като всеки украинец чете за загиналите, за окупираните и освободените от украинските военни населени места. „Далечни градове, в които никога не съм бил, ми стават близки“, казва Кебуладзе. Ето как войната "зашива" Украйна - солидарността и доверието се появяват между непознати въпреки разстоянието.
С какви убеждения украинското общество влезе в етапа на пълномащабната инвазия и как се променят?
Войната е ужасен, но мощен психотерапевт. Ако не те убива и подлудява, може да те научи да се справяш с всички други проблеми. Един опитен психотерапевт трябва да научи човек да приема себе си, да живее с проблемите си, но не обещава да те отърве от тях. В крайна сметка животът се състои от поредица от екзистенциални, психологически, комуникационни, кариерни и финансови проблеми. Вместо това войната носи смърт. И това вече е неразрешим проблем, на фона на който се рисуват останалите проблеми и се научавате да живеете с тях.
Надявам се най-накрая мнозинството от нашите съграждани да разберат, че Русия е зло. Този сантимент към руската култура, изкуство, литература или страната като цяло, ако е останал, е малко. И това също е момент на истината: Русия е враг не само на нас, но и на цялото човечество, тя носи смърт на света.
Какво е градивното във войната? По ужасен начин създава представа за една обща родина, за която страдаме. Чрез трагедия, смърт и, надявам се, временна загуба на територии, ние „зашиваме“ Украйна за себе си. Това е важен екзистенциален опит. Сутринта ми обикновено започва с четене на новини – за загинали, за територии, които са били окупирани от руските войски или които сме успели да освободим. Далечни градове, в които никога не съм бил, се приближават към мен.
За първи път това чувство изскочи в мен през 2014 или 2015 г., когато имаше известие за ожесточени боеве около село Чермалък. И изведнъж разбрах, че това е на практика фамилията на моята прабаба - Чермалих. Тя беше гъркиня от Приазовието. Като дете прекарвах много време с нея. Тя ме научи да чета и пиша и възпита в мен любовта към литературата. Близък човек, който отдавна си отиде от този свят, отново се появи пред мен - със съгласна от фамилията и името на града, в който се водят ожесточени битки. И изведнъж място на хиляда километра ми стана много близко.
Има ли място за страха от смъртта в тази война?
Бих разграничил различни аспекти на този страх. Немският философ Карл Ясперс още през 20 век забелязва, че човешкото измерение на страха от смъртта е различно от животинското. Като биологични същества, за хората е присъщо да се страхуват от унищожение и края на физическото съществуване. Но също така имаме присъщ и екзистенциален страх от смъртта – страхът от пропиляване на живота, от превръщането му в бавно умиране. Много е важно хората да правят нещо всеки момент от живота си. Какво точно - всекиму неговото. Някой иска да печели повече пари, някой иска да пътува, да пише книги, да се моли, да ражда деца, да се влюбва и много други.
Осъзнаването, че един ден няма да ме има, придава важно значение на всеки момент и ни принуждава да предприемем тези действия. Понякога ни се струва, че животът минава напразно. Войната трансформира това чувство. От една страна, смъртта е много близо: всеки един от нас, дори и да не е на фронта, всеки момент може да загине от ракетен обстрел. Ето защо пред всеки от нас стои въпросът какво правиш тук и сега, за да се случи живота ти. От друга страна, сега основната задача е да спасим страната си, свободата, достойнството и да оцелеем в този ужас.
Ето още един проблем. Хората, които отиват на фронта, не си задават въпроса „Защо живея тук и сега?“. За тези, които не хващат оръжието, възникват въпросите: „Как да преодолеем страха от смъртта в човешкото измерение, как да преодолеем чувството, че животът минава напразно?“, „Има ли смисъл това, което казваме сега? Това е животът?". Журналистът Павло Казарин уместно каза, че днес има две възможности – да си във въоръжените сили или да помагаш на въоръжените сили. Но, от друга страна, за какво се борим? Какво защитаваме? Само вашето биологично съществуване? Ние защитаваме нещо друго. Това друго трябва да се създава всеки ден чрез такива разговори, функционирането на нашите институции, университети, театри, кино, литература, музика, спорт – всички важни аспекти от живота ни.
Понякога хората умишлено се излагат на опасност, например се връщат от чужбина в Украйна, въпреки заплахата от ракетни атаки. По-малко ли се страхуват украинците от смъртта?
Една от най-висшите ценности на свободния свят е свободата на движение. След 1991 г. осъзнахме, че можем да пътуваме, да учим в различни страни, да общуваме на различни езици с различни хора. Ние имаме една от най-висшите ценности – да бъдем свободни хора. Сега се оказа, че много важна ценност е възможността да живееш у дома. Хората се връщат в Украйна въпреки факта, че тук е опасно, защото стойността на родината стана очевидна.
Страхът е нормално човешко състояние. Смелостта не е липсата на страх. Само глупаците не се страхуват, въпросът е как да се отработва с този страх? Връщането в Украйна има смисъл, ако има ясно разбиране защо. Не напуснах по време на настъплението към Киев. През първия месец основният въпрос не беше страхът, а „Какво правя тук, полезен ли съм?“. В началото на инвазията една от мисиите ми беше да говоря със западните медии. От реакцията им разбрах колко е важно да се говори от Киев. Беше ясно: правя нещо, за да променя ситуацията. И в крайна сметка това направи възможно да преодолея чувството, че пропилявам живота си.
Как се промениха нашите ценности от 2014 г. насам? Кои от тях, условно, умряха и кои се появиха?
Не става дума толкова за отмирането на старото и появата на новото, колкото за това, че започваме да живеем в една и съща система от ценности. Надявам се най-после окончателно да се превърнем в страна на западната цивилизация, на свободния свят. За такива хора важни ценности са свободата и достойнството. В Украйна хората са готови да дадат живота си за тях. Това са уж европейски ценности, но дали всички европейци са готови да се откажат поне от част от собствения си комфорт заради тях? Някои са готови, други не, но колко са готови?
Свободата, достойнството и солидарността ни дават усещането, че живеем, а не умираме. В Съветския съюз тези ценности изобщо не съществуват. Това беше глутница атомизирани врагове, общество на пълно подозрение и недоверие. Тези чувства бяха посяти, за да се управляват по-лесно хората по тоталитарен начин.
В украинското общество имаше доста ниско ниво на взаимно доверие. Майданите и войната, която може да ни унищожи, в момента се превръщат в училище на доверието. Сега можем да дадем куп пари на непознат, които са събрани от куп други непознати и сме сигурни, че цялата сума ще отиде по предназначение. Въпреки цялата корупция, престъпници по върховете, в обществото, на хоризонтално ниво има доверие. А това е изключително важно.
Известният американски учен Франсис Фукуяма написа книгата Доверие, където казва, че успешните общества се характеризират с високо ниво на доверие. Става дума за либерални демокрации – от най-близките ни съседи в Европа до САЩ, Канада, Австралия. Липсваше ни, но сега намираме елементи на доверие в социалния си живот. Определено ще ни направи по-добри.
Как виждате нашата победа?
Дори да спечелим войната и да освободим цялата територия на Украйна, Русия под формата на империя ще представлява заплаха за нас. Ще имаме враг до себе си, който се унижава както сам, така и чрез санкции и изолация. Виждам победата на цялото човечество в това, че тази държава престава да съществува в този геополитически формат, в който съществува сега. Да деколонизира руската полуимперия.
Русия е симптом на болестта на цялото човечество: шовинизмът, ксенофобията, страхът и омразата към другите могат да се появят навсякъде. Заболяването трябва да се лекува, а то е дълбоко вкоренено в човешката природа. Германия, с нейната велика култура, философия, музика и литература, се разболя от нацизма. Русия, за съжаление, винаги е била такава. Не знам как да изкореня тази болест. Немският философ Бернхард Валденфелс в книгата „Топография на странника“, която преведох на украински, казва, че цивилизованите общества се характеризират с ниско ниво на ксенофобия. Умението да приемаш Другия, да го третираш не като враг, а като нещо интересно е белег на цивилизовано общество и цивилизован човек.
Как виждате бъдещето на Украйна?
Украйна е органична част от Европа. По-рано говорихме за това, че Украйна не може без Европа. Сега съм абсолютно сигурен, че Европа не може без Украйна.
Нашите западни колеги смятат руснаците за част от цивилизования свят. Но Русия е сянка на цивилизацията. Сянката следва контурите на определена форма, но вътре е тъмнина. Има ли нещо на този свят без собствена сянка? Може би да си сянка на истинската цивилизация е функция на Русия? Но тази сянка е много близо до нас, ние сме на ръба. Какво да правим с тази сянка? От отговора зависи бъдещето на Украйна. За бъдещите поколения тя се състои в пълно отделяне от сянката - трябва да се установи ясна военна, политическа, икономическа, културна, езикова, всяка друга граница. Необходимо е да се разбере, че руският е нещо чуждо и в същото време враждебно.
Моят приятел, философът, писател и журналист Володимир Ермоленко казва, че историята на европейската цивилизация е история на намаляването на пространството за насилие. Вместо това историята на Русия е история на максимално използване на насилие.