Много съм бърза в изхвърлянето на (не)нужни вещи. Понякога прекалено бърза. Като казвам вещи, имам предвид мои и не само – на децата, на мъжа ми, на сестра ми. Бърза съм и във „вдигането на масата“ още преди хората да са се нахранили. Малко е като в казармата – „който ял, ял“. Ако имаш късмета да оставиш играчки на пода прекалено дълго време (относително понятие!), шансовете да се озоват в боклука се увеличават мълниеносно. Често чувам „Е, много си бърза!“ от мъжа ми, който си спомня, че преди две секунди е оставил някакви касови бележки на масата и като се обърне, няма ги. Спомняте ли си как Терминатор сканираше обектите, които вижда пред себе си? Е, и аз така сканирам. Много бързо взимам (не)вярното решение какво е боклук. Бележка: обичам пък да прибирам боклуци под формата на стари щайги и дървени предмети, изхвърлени от някой друг. Странно...
В търсенето на минимализъм съм много добра – изхвърлям, късам, мачкам предмети. Леко ми става, когато изхвърлям материални неща. В края на годината обичам да се подлагам на подобна терапия. Но си давам сметка, че ми е по-лесно да напълня една кофа с ненужни (според мен) вещи, отколкото да премахна и емоционалният багаж, който ми тежи. Какво имам предвид? Тази статия е точно за това!
Фокусираме се върху това, което виждаме
Давам ли си сметка какво искам да изхвърля от живота си? Какво ме дърпа надолу? Искам ли да освободя психично място за важните аспекти от живота? Ставаме ли „Плюшкиновци“ на емоции, на спомени, на заровени негативни асоциации, които вадим за извинение, когато ни изнася? Това, което прави трудно изчистването на психиката ни и емоционалният свят е определянето на „ненужното“. Аз мога да изчистя къщата, да премахна всичко, което не ми харесва по пътя (и още) и пак да не се чувствам ок, да се усещам натоварена, напрегната. Докато не се срещнем лице в лице с емоционалния ни багаж, не бихме могли да усетим реална промяна.
3 типа емоционален багаж за обработка
Представете си пречиствателна станция за човешки емоции. Бих предположила, че миризмата около този отпадък няма да е приятна. И тъй като сме еко, ще изхвърляме разделно.
Вина/Съжаление
Чест източник на емоционално задръстване са именно вината и нейният братовчед – съжалението. Мислите за неща, които сме направили погрешно или събития, които е трябвало да се реализират стоят в сянката на нашите бъдещи решения и тежат в основата им. Тези емоции ни дърпат надолу или назад. Трудно бихме продължили напред в посоката, която наистина искаме. Всеки от нас носи в себе си вини и съжаления. Какво бихме могли да си простим? Дори и да сме получили прошка от човека, когото сме наранили, ние простили ли сме си?
Токсичните хора/връзки
Всички се изпитали на гърба си токсични взаимоотношения. Гаджето, което те кара да се чувстваш зле, приятелят, който не се интересува от твоите преживявания, а те използва за кофа за...“емоционални отпадъци“, колегата, който все мрънка и все е недоволен. Не е лесно, но можем да се опитаме да затворим вратата на хора, с които не само че не ни е приятно да общуваме, ами ни вреди даже. Ако не можем да затворим вратата, тогава поне да се дистанцираме. А защо да не се опитаме да си поставим граници? Един разговор може би няма да стигне, но е едно начало.
Страх/притеснение Искам да се впусна в поредното професионално приключение (например), но се притеснявам дали ще успея да се справя? Ами ако не? Ами ако семейството ми не ме подкрепи? Винаги има няколко „ако“. Големите решения са обградени с много страхове, но ако притесненията ни парализират в ежедневието, най-вероятно ще се почувстваме затиснати/заклещени. Изговаряйте страховете си с близките си хора. Може да се изненадате от гледната им точка, от подкрепата им, от зрялата им преценка. Не е нужно да сте сами. Много често вътрешният ни глас са всъщност кодирани послания от родителите ни или важни авторитети в живота ни – невинаги подкрепящи.
Държим емоции в себе си дълго след като събитията, които са ги провокирали са преминали. Усещането за задръстване идва именно от липсата на смелост да се изправим срещу тях, да ги осмислим, да ги сдъвчим и изплюем. Аналогията със затворен гардероб, от който след отваряне се изсипва цяла купчина дрехи, не ми е любима, но е реална. И често това, което не виждаме всъщност се оказва онази купчина, която напира да излезе.
ความคิดเห็น