Повдигащият веждите въпрос, от който всеки родител се страхува (и не си дава сметка)



Не е свързан със секса.


В родителските книги за "трудните въпроси" и "нелесните отговори" много често са засегнати теми като лъжата за съществуването на Дядо Коледа, промените в тялото, що е то секс, защо изядохме Немо (или зайчето, или което и да е друго животинче). Четем и се подготвяме за поредното "Защо?", докато един ден една екзистенциална тема не завземе централно място в разговорите с малчугана вкъщи. Темата за смъртта.


"Мамо, ти кога ще умреш?" е въпрос с повишена трудност. Борис тогава беше на 6 години и темата за смъртта плахо пропълзяваше в мислите му. При дъщеря ми, която е с почти 5 години по-голяма от него темата за смъртта се изчерпа с въпроса: "Ти защо нямаш майка и къде е тя сега?" (тогава беше на 4-5 годинки) и дори и да са й минавали мисли за неизбежността на края на живота за всеки един от нас, не е пожелала да задълбае в тази посока. Отговорът ми за това, че моята майка е боледувала и в момента е звездичка като че ли я удовлетвори. Тя беше в 3 клас, когато един нейн съученик, тогава в 4 клас, не успя да се пребори с тумор в мозъка. Не пожела да говори за това. Поне с нас. "Не разбирам как някой иска да ходи на гробищата и да гледа гробове." каза тя (на 11 години) след като един ден я заведох на гроба на майка ми (по нейно желание). "Не ми беше приятно. Чувствам тъга. Малка съм за това." Наскоро косвено усети още една загуба. Пред нас не показа емоция, но един ден учителката й съвсем случайно ме попита дали Лора е добре, защото е плакала в училище, заради човек, който е починал. Толкова може да е завладяваща тази тема, че като един кошмар да искаш да я забравиш.


Като че ли неговоренето за нея я прави по-малко вероятна за близките ти хора.


При Борис механизмът е друг. В един момент се говореше за смъртта на закуска, обяд и вечеря: - Мамо, на колко години си?

- На 37, Бобо. Защо?

- А дядо на колко е?

- Над 60.

- А бабушка в Украйна?

- На почти 90.

- Аха, значи първо бабушка ще умре, после дядо, а после ти и тати. След това кака, а после и аз, защото съм най-малък.


Първите пъти, в които чувах тези сметки, стрели се забиваха в сърцето ми.


- Мале, Бобо, какви са тези сметки? (и в мислите си продължавах: За жалост никой не знае кой кога ще умре, а логиката на математиката, рядко е логика на живота).

- Тъжно ми е, мамо. Ще остана сам.


Имало е моменти, в които е задавал въпрос и след това се е разсейвал, а въпросът увисва като хванато в мрежа насекомо. Други пъти, в които много се е разстройвал сърцето ми се е късало от болка за това, че дете на тази крехка възраст, осъзнава че ние не сме вечни и няма да сме заедно завинаги. Обикновено вечер се засилват мислите за смъртта и в леглото преди заспиване, когато ме кара да го гушна за още 5 минути, и още 5 минути, разговорите са най-болезнени. Точно навръх 7мия му рожден ден проведохме един от тези разговори: - Мамо, аз като ставам голям това означава, че вие с тати ще ставате стари. - казва Бобо, докато си говорим в леглото преди да си кажем "Лека нощ". - Ами, прав си, Бобо. Ама има ехее още много време. - казвам аз с усмивка. - А като станете стари и ще умрете. А аз не искам да умирате. Искам винаги да сме заедно. - Бобо с плувнали очи. - Ох, Бобчо, ето тук сме сега, заедно сме, обичаме се. А някой ден дори и да ме няма, ти ще ме носиш в сърцето си и завинаги ще остана жива.


Той наистина си мисли, че ще живее с тази мисъл и ще се чувства така и като порасне. Това прави преживяването толкова всеобхватно. Последният път, когато заяви, че когато нас ни няма, той ще се самоубие, опитах да му обясня, че той тогава ще има и други близки хора, които много ще обича и които ще го обичат. Ние няма да сме най-важни за него. Оттогава темата за бъдещето обхваща представата, че той ще има семейство с три деца и разказ в детайли как ще се казват и че ще има машина за играчки и сладолед в къщата на Борис Мирчев.

Разказвам му и за загубата на моята майка, как аз съм се чувствала и че все пак сега имам мое семейство, което ме прави щастливо.


Другата посока, в която обикновено се опитвам да насоча разговорите е за времето, което имаме тук и сега. И за спомените, които създаваме заедно и които ще носим в сърцето си, напомняйки ни за близкия човек. Не бих казала, че по-тревожните и чувствителни деца се интересуват повече от смъртта и това ги прави още по-тревожни. Това е напълно естествен етап, а темата не бива да се избягва. Колкото имат нужда да говорят, толкова готови трябва да са говорят и родителите. Отнасяйте се към смъртта като към част от живота и не проектирайте собствените си тревоги към децата.


Развитие на концепцията за смъртта:


В предучилищна възраст

Идеята за смъртта взима различни форми в мислите на децата. Не е категорично една и съща, а засиви от личните преживявания, впечатления от телевизията, онлайн достъп, емоционалното развитие на детето. В тази възраст смъртта е много често обратим процес, не е "завинаги". Нерядко съществува и страхът от тъмното, като нещо необятно и неясно. Не се препоръчва дете на тази възраст да присъства на погребения.


В ранна училищна възраст

Смъртта се възприема като необратим процес. Идеята за рая, за "едно по добро място" е често успокояваща за децата. В тази възраст концепцията за живот след смъртта среща идеята за зомбита и духове. Не се учудвайте, ако се засили тревогата към тези измислени създания и тъмното. В тази възраст смъртта се възприема и като неизбежна, засягаща всички нас. Дете в тази възраст може да посети погребение на близък човек, но само ако то пожелае. Споделената мъка би могла да бъда източник на комфорт и утеха за детето.


В тийн възраст:

В тази възраст смъртта се възприема като постоянна и необратима. Но в търсенето на идентичност се засилва усещането за "безсмъртност", че сме "над смъртта". Тийнейджърът може да се преживее като специален и освободен от смъртност. Затова и темата за вампирите (не само с феномена "Здрач") е толкова завладяваща. Рисковите поведения, които често са спътник в пубертета и похода за самостоятелност, са свързани и с фаза на отричане на собствените ограничения. На тази възраст все още може да се усещат колебания за присъствие на погребение. Тийнейджърът може да се притесни да покаже емоция пред други хора и засиленото внимание към това "Какво ли ще си кажат другите?" може да е пречка. Хубаво е родителят да поговори с детето за това, че показването на емоция не е страшно и ще има и други хора, които ще страдат.


Защо темата за смъртта е важна?

Защото родителите са човешки същества, които също трябва да осъзнаят техните собствени възприятия и страхове за смъртта. Колкото повече се нормализира тази тема, толкова по-добре. Не навлизайте в подробности, които детето няма да разбере. Ако то все пак задава по-технически въпроси - както Бобо например, който ме пита "Ако сърцето спре да работи, а мозъкът продължи да работи, човек остава ли жив?", отговарям: "За съжаление не, но ако мозъкът не работи, а сърцето работи все още е жив." Със сигурност избягвайте да казвате, че умрял човек просто спи в покой. Това може да предизвика фобия от съня в детето. Избягвайте и прекалено засилените реакции от сорта на "Недей да говориш такива неща!", суеверия, свързани с "призоваването на смъртта", защото това засилва усещането "смъртта е нещо, от което големите се страхуват, значи аз със сигурност трябва да се страхувам."


Какво става след като умрем?

В зависимост от религиозните разбирания или липсата на такива, родителите отговарят по различен начин. Темата за рая и ада, за излитането на нашата душа може би е наратив в някои семейства, но моят личен отговор е, че "Никой не се е върнал, за да ни разкаже." и че "Просто спираме да съществуваме, но продължаваме да живеем в сърцата и мислите на близките ни."


Покрай всичките ни разговори с Борис, Лора слуша тихо и попива на горния етаж на леглото. Темата е отворена и ще се пълни със съдържание, но това, което ме прави по-спокойна са отговорите на децата, когато аз им задам труден въпрос (не бяха заедно по това време):


- Какво е смъртта?


Борис (7): "Когато си умрял, но си в другия човек."

Лора (11): "Когато умреш, но продължаваш да живееш в сърцата на близките ти."

+359 889 759301

 joukivskaia@gmail.com

ул. Триадица 6, ет. 4,
кабинет 405


 

Follow me

  • LinkedIn Social Icon

© 2016 Anna Joukivskaia.
Proudly created with Wix.com

 

This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now