За мен, като семеен терапевт, фамилната и семейна история е основна тема в процеса на консултиране. Важни са връзките в семейството на всеки един от нас. По-конкретно – степените на усещане за свързаност с други членове на семейството са много често в основата на емоционални и поведенчески проблеми на вече възрастния човек.
Не съм съгласна, че първите 7 години са най-важните. Бих казала, че до 18 години ние се учим да обичаме. А най-първите хора, които обичаме са нашите родители. Взаимоотношенията ни с тях са основополагащи за всички бъдещи връзки в живота ни. Дългосрочният ефект от слаба, нездравословна или несигурна връзка между родител и дете е обединяващ фактор за хората, които имат трудности в общуването с интимни партньори на по-късен етап. Силната и сигурна връзка между родител и дете е в основата на здравословно самочувствие, а как родителите се държат с отрочето им формира неговата идентичност, връзката му с околните и със света. Децата, които имат усещането, че са обичани безусловно, имат пълен „емоционален резервоар“, който подгрява бъдещите им връзки.
Ние като родители имаме най-добри намерения към децата си. С това всички можем да се съгласим, нали? Обичта към децата ни идва истинктивно, но родителстването е умение, което придобиваме. А днес родителите правят всичко възможно да са по-въвлечени в живота на децата си – правим ли го в правилната посока? Или опитвайки се да бъдем перфектните родители,забравяме най-основното – свързаността с децата ни. А тази свързаност се осъществява чрез комбинация от обич, граници и време. Безусловната обич е единственият най-голям подарък, който едно дете може да получи. Осъзнаването и усещането, че сме обичани, независимо от всичко, е в основата на доброто самочувствие. Като родители, имаме главна роля в този сериал, поне първите 18 сезона. Създавайки сигурното усещане за любов е главният сюжет. А какъв е сценарият за сигурна привързаност? Устойчивост, посрещане и чувствителност към потребностите на децата, липса на агресия и унижения, приемане и любопитство към детето.
Защото децата не са наши огледала. Те са различни от нас, колкото и да е трудно да го приемем понякога. Важното е да ги разбираме и приемаме такива каквито са.Безкрайните изисквания и нереалистичните очаквания не им помагат. Чуйте детето ви, слушайте какво има да ви каже, разгледайте контекста на ситуацията и как то я възприема. Дори само това ще го накара да се почувства по-добре. Децата нямат нужда да „оправите“ проблема им, нито да слушат конско, а просто да бъдат изслушани. Родителите често подценяват колко е ценно да изслушват без да дават оценка. А и изпускат какво има да им каже детето, когато се фокусират върху „важното“ според тях самите. Нашето „важно“ и детското „важно“ доста често са много различни. Когато детето е тъжно, ние също се опитваме бързо да минем през тази емоция и да се концентрираме върху „Защо? Кога? Как?“, „Хайде, стягай се!“, „Ще мине!“, вместо да валидираме емоцията му, за да е спокойно то, че е в безопасност и може да изрази свободно чувствата си. Чрез омаловажаване на чувствата, те няма да изчезнат, а по-скоро ще оставим усещането в детето, че не сме го разбрали, а и не сме му показали колко е важно да приемаме различни емоции. Децата се учат на емоционална независимост първо чрез зависимостта си към родителите. Ако нуждите на детето не са посрещнати, то ще продължава да се връща към тях и като възрастен.
Естествено, сигурната привързаност е съчетание от обич и граници. Това че обичате безусловно детето си не означава, че сте толерантни към всичко, което то прави. Всички емоции са добре дошли, но не и всички поведения. Ако не сте устойчиви в поставянето на ясни правила, това е същото като недовършено лечение – резистентност се постига и в двата случая. Темата за дисциплината в днешно време е много разнопосочна. Ако дисциплинираме балансирано с уважение към детето, това ще спомогне развитието на добро самочувствие. Ако под дисциплина разбираме унижение, то тогава постигаме обратният ефект – тревожно и несигурно дете, което не се чувства добре в кожата си, което интернализира силна омраза. Начинът, по който родителят говори на детето си се запечатва като скрипт в съзнанието, който след това се „пейства“ в езика на вече възрастния човек. Родителските послания стават вътрешният глас на детето. То ще продължава да ви чува и този глас ще се превърне в негови мисли, а това директно влияе върху емоциите и поведението му. Представете си един родител, за който е много важно да посети концерт, участие, състезание на детето си, защото знае, че прекарването на време заедно с детето е много ценно. Колко полезно е това прекарване на време, ако родителят не спира да се кара на детето си, да му вика, да го мъмри за щяло и нещяло? Внимателно подбирайте езика и съобразявайте тона си.
Ако искате детето ви да се развие като достоен и щастлив човек, тогава му говорете като на достоен и щастлив човек. Да, прекарвайте време с детето си и използвайте това време, за да се свържете още по-силно. Защото времето бързо минава и ще го усетим сякаш е било вчера, когато детето прохождаше, а днес затваря вратата на детската си стая в желание за уединение.