Аз обичам да ме е страх...когато гледам страшни филми. Правя разлика между контекста на безопасната зона, в която преживявам филм със смесица от адреналин, допамин и окситоцин (химикали на щастието, но и на страха) и усещането за реална заплаха. Не всички обаче обичат усещането на ужас. Трябва да си напомням понякога, че защото аз обичам да ме е страх, не означава, че и децата ми обичат. Едното преживява страха по един начин, по-скоро като забавление в контекст на Хелоуин и страшни истории, другото – доста по-предпазливо.
Защо обаче има такива хора като мен, на които има харесва адреналина, който усещането за страх предава на цялото тяло?
От какво ни е страх?
Да уточня нещо, хората, които обичат да гледат страшни филми, истории и преживявания наистина са повлияни от тях. Не е като да не ни пука. Мен наистина ме хваща страх (ако е свестен филм или история) особено, когато има психологически замисъл (не обичам зомбита, вампири и върколаци и подобни смехории). Харесвам психологически трилъри, истории за духове, които правят всичко възможно да разкажат историята си, която е болезнена и травмираща. Психологическото упражнение в този контекст е да разберем от какво точно ни е страх. Аз си признавам, че когато злодеите са деца, трудно мога да изгледам филма. Самото усещане, че едно дете може да извърши страхотии ми е неприятно. Също, когато има биографичен елемент във филма, това го прави много по-страховит, но и с горчив вкус. Да си признаем, истинският живот е раждал много по-големи жестокости от „То“.
Усещането за симулация е абсолютно реално за мен. Едно е да видя пред себе си страховит образ и да преживея истински ужас, друго е да видя този образ на кино или телевизор. „Виновните“ за това различаване са частите от мозъка – хипокампус и амигдала. Хипокампусът и префронталният кортекс интерпретират възприетата заплаха. Те са въвлечени в анализа на контекста, който помага на човек да осъзнае доколко една ситуация представлява реален риск. Ние сме програмирани да избягваме ситуации, които провокират паника, но сме програмирани и да „преглеждаме“ мислено сценарии, в които бихме изгубили контрол.
Да бъдеш „тук и сега“ Когато гледаме страшни филми се разсейваме от ежедневието и сме фокусирани в настоящия момент. Способността да сложим „етикет“ на преживяването като нереална заплаха ни дава възможност да сме истински въвлечени в страха, но с усещане за контрол. Когато преодолеем „бори се или бягай“ реакцията на организма ни, чувстваме задоволство, че сме успели да се справим със страховете ни.
*** Ефектът върху децата не е за подценяване
Факт е, че влиянието на страшни филми върху децата е много по-сериозно. Именно, защото те не правят такава ясна граница между това, което е истинско и въображаемо и нереално. Не можем да си изкривим душата обаче, че детските приказки като „Хензел и Гретел“ могат да бъдат далеч по-страховити и „играят“ върху реални детски ужаси – изоставяне от родителите. Не бих съветвала деца да гледат филми на ужасите, защото може да се влоши тяхното емоционално състояние, могат да станат неуверени, да прехвърлят историята от филма в истинския живот, да станат по-агресивни, или обратното – да станат безчувствени. Но все пак, малка доза страх под формата на игра не се отразява зле – Хелоуин предоставя именно такава възможност – всички костюми, гримове, персони, в които се превръщат децата им помага да се изправят срещу страховете си, да усещат, че контролират ситуацията. В умерени дози, това е полезно.
Любими страшни филми
Най-ранният ми спомен за страх, предизвикан от филм е свързан със „Зоната на здрача“, поредица, която гледах като малка, последвана от „Туин Пийкс“. Да си призная, все още настръхвам от някои моменти в тези сериали, както и от саундтрака на Анджело Бадаламенти. Но пък поредицата „Петък 13ти“ пораждаше смесица от страх и смях тогава, а сега само смях. Ако трябва да си помисля за любими страшни филми, ще ми е трудно, но може би това са някои от тях: 1. A tale of two sisters (2003, Korean movie) 2. The Forest ( 2016, US) 3. Ringu (1998, Japan) 4. The Shining (1980, US) 5. IT (2017, US)