Отглеждам тирани. Да, същите тези малки, сладки деца, които толкова много обичам, на моменти се превръщат в безмилостни терористи, които викат, блъскат, обиждат и казват „Не ми пука!“ Нека да е ясно какво НЕ вярвам, че се включва в задълженията на родител: да съм 24-часов ежедневен 3D парти център или биберон на пълен работен ден. Нито вярвам в посрещането на всяка една потребност „веднага, тук и сега“. Опитвам се да не обръщам прекалено голямо внимание, когато детето ми ме предизвиква (тогава, когато и аз не съм изнервена) с различни поведения, защото посланието ми не е:“Давай, викай още по-силно, и ще получиш това, което искаш!“ Светът не се върти около тях, поне така искам да вярвам. „Абе, деца, и аз съм човек!“ – казвам го все по-често. И след поредната буря (много е важно да имаме гости тогава), когато едва съм се стърпяла да не раздам шамари, казала съм кое не е ОК, говоря, мълча, дишам-издишам, децата идват със сълзи на очи: „Извинявай, мамо! Повече няма да правим така!“ И наистина го вярват. А аз зная, че няма подобно нещо като „няма повече да правим така“ и се опитвам в спокойствието на пост-бурните преговори да им кажа,че ме наранява това, което съм чула от тях, ядосва ме това, което съм видяла да правят и ме е страх от това, което може да се отключи в мен заради всички тези емоции. И ги оставям да се поизпържат малко в последствията от действията им. Без никакво чувство за вина (е, добре де, съвсем мъничко). Аз зная, че те осъзнават поведението си, но трудно го признават. А целта на борбата тук не е да се сочат пръсти, а да се поставят ясни граници, колкото и болезнено да е това.
Повтарям си, че съм „по-мъдрата, по-голямата и имам по-добра преценка“ и не бива да действам реактивно. И си обещавам следващият път да не дам тяхното раздразнение да подхрани моето. Защото ясно виждаме поколение на деца-тирани, които си мислят, че притежават много власт. Виждаме ги на детските площадки, на детските рождени дни, вкъщи, в училище. Йерархията в семейството и ясните правила предпоставят по-лесно възприемане на авторитети във всяка друга система, в която детето ще съществува. Корабът се нуждае от капитан, класната стая - от учител, а нашите деца – от родител. И вярвам, че основната ни работа е да поставяме граници с много любов, за да се чувства детето спокойно и уверено. И не е нужно да обясняваме/обосноваваме поведението си пред децата. Имам наблюдението, че нашето поколение от родители говори прекалено много без да се свързва с децата емоционално като просто прекарваме време с тях. А и едно ефективно „Не, не може!“ към едно малко дете върши много повече работа от влизането в подробни детайли на „Защо не може!“ Пълним им главите с ненужна информация, а това ги напряга. Да, детето най-вероятно няма да е много доволно, че не му обясняваме мотивите за нашите действия,но не трябва да забравяме, че ние, родителите, би трябвало да сме „по-мъдрите, по-големите и с по-добра преценка“ – позиция, в която не бива да поставяме децата ни. Със сигурност ще падне рейтинга ни като „любими родители“, но ще се засили усещането за спокойствие в децата. Те не са тези, които да взимат решения в семейството. Ние сме.