• Anna Joukivskaia

Не, не се ляга на диванчето. Или - какво не е терапията.

The couch in my office

Почти винаги започвам първа сесия с клиент с обяснението, че процесът на терапия, който се вижда във филмите* е далеч от реалността. Във филмите - терапевтът е болезнено пасивен, стои безмълвен и студен, задава тук-там някой странен въпрос, кима без да покаже емоция и пита за сънищата; клиентът е легнал на един диван, разказващ сънищата си. Във филмите – другата крайност - има прекрачване на границите на отношенията между терапевт и клиент и навлизане в сферата на сексуалните фантазии. Във филмите - образът на терапевта е безкрайно мистичен. В реалността – терапията не е мистериозен процес вече от десетилетия и включва активното участие на терапевта и на клиента, а границите на професионалните и етични норми в този процес са изключително важни. И не, не се ляга на диванчето.


Ето няколко мита, с които е добре да се разделите:


1. Терапията се фокусира единствено върху миналото на клиента – може би вярно донякъде за психоанализата, това твърдение е като цяло далеч от истината. Да, особено за фамилната терапия, изследването на семейната история е в основата на терапевтичния процес, но съвсем не е всичко, върху което акцентира терапевта. Именно изследването на моделите на взаимоотношения, семейните динамики, стилове на привързаност дават основата за проблемните елементи в настоящето на клиента. А то е голяма част от фокуса на процеса.

2. Терапевтът патологизира клиента си – за съжаление този мит не е продиктуван от филмите, а от реалните преживявания на немалко клиенти. Много хора идват при мен с поставена диагноза от минал терапевт, от психиатър или, още по-лошо, от самите себе си, след прочитане на възможни симптоми в интернет и с очакването аз да потвърдя или отхвърля този етикет. Моето професионално убеждение е, че поставянето на етикет колкото и да е облекчаващо, толкова и ограбващо от възможността да се помогне на човек. По-скоро възприемам всеки един човек с неговите поведения, нагласи, вярвания, преживявания – толкова по-богати от каквато и да е диагноза. Много често поставянето на оценка е за улеснение на терапевта или психиатъра, но не и за доброто на потърсилия помощ. Колкото по-далеч можем да избягваме от ограничението на етикета, толкова по-лесно можем да възприемем клиента като пълнокръвен човек. В тази връзка, когато дойде при мен клиент с думите: „Аз имам депресия, сигурен съм, прочетох всичките симптоми в интернет.“, моят въпрос е: „Сигурна съм, че сте прочели и за възможните лечения. Какви са очакванията ви от работата ни заедно?“ Отговорите варират спрямо готовността на клиента да остави за малко предубежденията си за процеса, който предстои.

3. Терапията е процес, който отнема години – Благодарение на кралицата на терапията, класическата психоанализа на Фройд, терапията е поставена на висок пиедестал, понякога недостижим. Да, клиенти, които са поели по пътя на психоанализата, извървяват този път с години. Но има много други направления и подходи в терапията, които намират shortcuts (фокусирана върху решения терапия, когнитивно-поведенческа). Колко точно сесии са необходими за конкретен клиент е трудно да се предвиди, но понякога може да бъдат 5 сесии, друг път 10 или повече, а честотата – 1 път седмицата, 1 на две седмици и да се разреждат с времето, докато се стигне до естествен край на процеса.

4. Само говорим, нищо не правим – това обикновено е реплика на life coach-ове, които обичат да казват, че терапевтите прекалено много се фокусират върху „говорене“, а не върху „правенето на конкретни неща“. Всъщност в процеса на терапия се използват различни методи – арт-подходи, психо-драма, когнитично-поведенчески и др, които помагат на клиента да изследва, наблюдава, осъзнава. Между сесиите също така често се поставят различни задачи за клиента. Правенето им подпомага процеса на промяна и подобряване, а неправенето им дава различна и също ценна информация за осъзнаване. Изисква се актично участие на клиента между сесиите, за да има желан резултат.

5. Ще се почувствате веднага много добре след като тръгнете на терапия – За съжаление това много често не е вярно. Казвам винаги на клиенти, че за да се почувстват по-добре, най-вероятно ще минат през период на влошаване. Промяната е трудно нещо. Колкото и да я искаме, всъщност има причини да я избягваме, да се чувстваме ок в сегашната ни, нездравословна реалност. Пазим равновесието и изпитваме някаква „печалба“ от състоянието, в което сме. Често именно в процеса на истинска промяна, клиентът се плаши и бяга, отпада от терапия, защото усещането му е за нещо страшно, неприятно, непознато. За да имаме успех, клиентът трябва да е смел в този път. И да вярва на терапевта си. Много често има провокиране, предизвикване от страна на терапевта, с цел събуждане на различни емоции, здравословното им преживяване в безопасната среда на кабинета, осъзнаването на защитни механизми, тенденции на поведение. Терапията боли понякога. И резултатите от нея понякога се усещат по-бързо, друг път клиентът след време осъзнава, в някаква ситуация, че реагира по-различно от обикновено.

6. Терапевтът не споделя нищо лично за себе си – едно е сигурно – терапията не бива да е центрирана върху терапевта. И да, сесиите с клиенти в никакъв случай и при никакви обстоятелства не са пространство, в което терапевтът да споделя за личните си несгоди и житейски трудности. За това си има супервайзъри и терапевти, които самият терапевт да посещава. А, и личните житейски травми не бива да са в основата на човек да стане терапевт. Но да се върнем върху това дали е ок терапевтът да споделя нещо лично за себе си. Да, разбира се. Хубаво е да се знае, че и терапевтът е човек като всички останали. В конкретни моменти в сесията може да спомогне и за свързването на терапевта и клиента. Най-обикновен пример – миналата година се подготвях за маратон и често куцах, бях с превързан глезен, усещах физическа болка. Съвсем естествено е да споделя на клиенти защо е така – да, подготвям се за маратон, да, това е предизвикателство за мен, да, за първи път ще ми е. Или – изключително много обичам свещи – клиентите ми знаят, че уханието на свещ се усеща още от коридора. Често темата за уханието е била въвеждаща в сесиите – на какво напомня на клиента, връща ли го някъде в миналото, за мен какво е това ухание – да, канела и ябълка са моето коледно ухание. И много други примери могат да се дадат за такова взаимодействие, без да се прекрачват граници.


Да, границите на личните преживявания и професионалните се спазват несъмнено. Но, ако видя клиент в киното, няма да се правя, че не го забелязвам. Обратното, ще се зарадвам да го видя. Но ще изчакам и неговата реакция. Той или тя може да се стъписа, да им стане неудобно. И това също е ок. Няма нужда от показност, няма нужда и от фалш. Но следващият път, в който гледате някой филм с терапевт, имайте наум и тези митове.


*Има и прекрасни образи на терапевти и терапевтичен процес, но за тях друг път.

 joukivskaia@gmail.com

ул. Триадица 6, ет. 4,
кабинет 405


 

Follow me

© 2016 Anna Joukivskaia.
Proudly created with Wix.com

 

This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now